Курсова работа по философия (PDF)

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ” ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ, КАТЕДРА „ФИЛОСОФИЯ” Курсова работа на тема: Трансценденталната логика на Кант и спекулативната логика на Хегел Преподавател:...

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ” ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ, КАТЕДРА „ФИЛОСОФИЯ” Курсова работа на тема: Трансценденталната логика на Кант и спекулативната логика на Хегел Преподавател: проф. д-р на науките Александър Л. Гънгов Студент: Рая Христова, ф. н. 3338, 4 курс Философия Февруари 2024 Увод В настоящия анализ ще разгледаме и сравним две важни философски системи - трансценденталната логика на Имануел Кант и спекулативната логика на Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Целта ни е да изследваме техните основни принципи, методи и философски подходи, както и да разберем различията и подобията между тях. Двете системи представляват важни етапи в развитието на западната философия и са от изключително значение за разбирането на трансценденталния и диалектичен метод като инструменти за анализ на познанието и реалността. Чрез сравнителния анализ ще се стремим да разберем какви са техните специфични подходи към философските проблеми, както и начините, по които тези подходи отразяват различните философски възгледи на Кант и Хегел. Трансценденталната логика на Кант Кант определя трансценденталната логика като наука за априорните принципи, които правят възможно познанието. Тя се фокусира върху структурата на разсъдъка и обхвата на приложимост на категориите. Трансценденталната логика не се занимава със съдържанието на обектите, а с условията, които правят възможно тяхното мислене¹. „Трансценденталната логика при Кант изследва границите на разума, разкривайки онова, което прави възможно обективното познание, но без да излиза извън рамките на възможния опит“². „Трансценденталната аналитика“ разглежда основните категории на разсъдъка – единство, множественост, причинност и др. – като функции на синтеза в съзнанието, които не могат да бъдат изведени от опита, но са необходими за неговото разбиране³. Кант подчертава, че формалната логика е „обща логика“, която разглежда формалните правила на мисленето, но е неспособна да обясни съдържанието на априорното знание3. Той определя трансценденталната логика като „специална логика“, насочена към изследване на законите, валидни само за чистото априорно знание4. „Формалната логика се отнася към всякакви обекти, но трансценденталната логика се занимава изключително с априорните условия, които правят възможно познанието на обекти“ 5. 1. Гънгов, А., Дросев, Д. „Логиката като философия“. София: Университетско издателство, 2019, с. 120. 2. Пак там, с. 123. 3. Пак там, с. 125. 4. Пак там, с. 128. 5. Пак там, с. 130. 1  Във връзка с това, Кант вижда ограниченията на формалната логика като причина да развие трансценденталния метод, който да съчетава аналитичния и синтетичния подход6. Имануел Кант разглежда формалната логика като една от ключовите методологии за изучаване на науката поради нейната стабилност и изградено състояние, което, според него, прилича на това, отразено у Аристотел. За него формалната логика не е средство за установяване на истината; тя определя необходимите условия за всяка истина, но не може да я установи сама. Трансценденталната логика, от друга страна, разглежда основните категории на мисълта и опита и е по-скоро предметна, отколкото формална. Ключовият принос на Кант е в идеята, че формалната логика трябва да се изолира от съдържанието на познанието и да се фокусира върху човешкия интелект и формите на мислене. Така трансценденталната логика взема предвид характеристиките на обектите, които се изследват, и начините за тяхното познание при определяне на логическите им форми. Кант подчертава важността на формалната логика като стабилна и изградена методология за научните изследвания, но не я разглежда като инструмент за установяване на истината, а по-скоро като средство за определяне на необходимите условия за всяка истина. За него трансценденталната логика е по-значима, тъй като тя анализира основните категории на мисълта и опита и отчита характеристиките на обектите и начините за тяхното познание. Кантовият принос се състои в изолирането на формалната логика от конкретното съдържание на познанието и в акцента върху човешкия интелект и формите на мислене. Така трансценденталната логика се явява като важен инструмент за анализиране на логическите форми, като взема предвид спецификата на обектите, които се изследват, и методите за тяхното познание. Кант, като създател на понятието за "трансцендентална логика", очертава основните ѝ принципи в своята работа "Критика на чистия разум". Според него, тя възниква от осъзнаването на ограниченията на формалната логика за изграждане на метафизиката и теорията на познанието. Кант я разглежда като ключово средство за решаване на метафизични и епистемологични проблеми и за критика на стремежа на теоретичния разум да превиши границите на възможния опит. Той определя трансцеденталното като всяко познание, което се фокусира не върху обектите, а върху начина на познаване на обектите, като подчертава, че този начин на познание трябва да бъде възможен a priori, т.е. преди всякакъв опит7. 6. Пак там, с. 132. 7. Пак там, с. 135. Кант, Имануел. „Критика на чистия разум“. София: Издателство на Българската академия на науките, 1992 г. с. 93 2  В "Критиката на чистия разум" трансценденталната логика се представя като наука, която систематично излага методите за създаване, упореденост, промяна и разширяване на априорното знание. Това е наука за чистото знание, родено от разсъдъка и разума, които позволяват напълно априорно мислене на обектите. Такава наука, която определя произхода, обхвата и обективния смисъл на такова знание, се нарича трансцендентална логика и служи като органон на чистия разум. Тя представлява съвкупност от принципи, чрез които всички чисти априорни познания могат да бъдат придобити и реално изразени8. Кант нарича формалната логика "обща логика", като тя определя правила, които се отнасят към всички видове обекти - чисти и емпирични. Въпреки че правилата на общата логика са приложими и за чистото априорно знание, според Кант те не описват неговата специфика. Понеже чистото априорно познание е от съществено значение за метафизиката и епистемологията, той счита за необходимо да създаде специална логика, която да се справя със законите, специфични за чистото априорно знание. В кантовата класификация на логиката трансценденталната логика се разглежда като частна логика на метафизиката - науката, която съдържа правилата на мислене за чистото априорно познание. 8.Пак там, с. 92 3  Трансценденталната логика е такава наука, която определя произхода, обема и обективната валидност на чистото познание на разсъдъка и разума, чрез което мислим известни предмети напълно a priori. Според Кант, тя се занимава “единствено със законите на разсъдъка и разума, но само дотолкова, доколкото се отнася a priori до предмети, а не като общата логика – без разлика както до емпиричните, така и до чистите познания на разума”9. В „Критика на чистия разум“ Кант разглежда два основни компонента на трансценденталната логика: трансцендентална аналитика и трансцендентална диалектика.10 Трансценденталната аналитика, както я разглежда Кант, представлява “логиката на истината” и е теория на понятията (категориите) и съжденията (основите на чистия разум), които описват структурите на чистото знание, неговите принципи и начини за прилагане на структурите на чистото знание към обекти на опита. Тя се състои от две части: аналитика на понятията и аналитика на основните положения. Аналитиката на понятията разглежда чистите понятия като функции на синтеза на разнообразието от чиста априорна интуиция, което представлява връзката на чистите понятия с априорните условия на опита и невъзможността за прилагането им извън опита. Тя е “разглеждане на самата способност на разсъдъка да се изследва възможността на априорните понятия”. Втората част, аналитиката на основните положения, съдържа правилата за обективното прилагане на категориите, които са описания на априорната структура на възможния опит. Тук се дефинират основните принципи, които ограничават прилагането на категориите в рамките на опита и гарантират, че всяко емпирично съждение, което твърди, че е вярно, трябва да бъде в съответствие с тези принципи. Трансценденталната аналитика е цялостна система, която описва и обяснява структурата на нашето познание и неговата приложимост към обекти на опита. Трансценденталната диалектика, във "Критика на чистия разум" от Имануел Кант, представлява втората част от трансценденталната логика. Тя се занимава с изследването на граничните случаи на нашето познание, където априорните понятия на разума могат да доведат до противоречия или неясноти. 9 Пак там, с.129 10 Пак там, с. 137 4  Всъщност, диалектиката въвежда разглеждането на антиномии или парадокси - ситуации, в които противоречията между различни аспекти на нашето познание изникват и изискват разрешение. Една от ключовите функции на трансценденталната диалектика е да разграничи края на областта на приложимост на нашите категории и понятия. Като такава, тя не се ограничава само до анализ на позитивните аспекти на нашето познание, но се занимава и със ситуации, където нашите средства за познание могат да ни излъжат или да ни доведат до противоречия. Трансценденталната диалектика се фокусира и върху изследването на критериите за правилност на нашето мислене и съдържание на понятията. Тя изследва какво е възможно и какво е невъзможно за разсъдъка и разума да постигнат в областта на познанието, като обръща внимание на ограниченията и условията, които ограничават нашата способност да познаваме света. И накрая, трансценденталната диалектика има за цел да установи и поддържа яснота по отношение на въпроси, които са важни за философията, като например природата на пространството и времето, ролята на каузалността в познанието и още много други. Кант формулира цялостна система от основни принципи на чистия разум, която включва както синтетични, така и аналитични съждения. Той разглежда съждението като “посредственото познание за даден предмет" и "представата за една представа на същия”, където понятието, което се прилага към много представи, е от съществено значение. За Кант, мисленето е форма на познание чрез употребата на понятия.11 Функцията на мисленето в съжденията, както я обяснява Кант, включва четири аспекта: 1.​ Количеството на съжденията: Тук се разглежда колко обекти се споменават в съждението. Общите съждения се отнасят към всички елементи от даден клас, например "Всички птици имат крила". Частните съждения се отнасят само до част от този клас, като "Някои птици са папагали". Единичните съждения се отнасят до един конкретен обект, като "Тази птица е орел". 2.​ Качеството на съжденията: Този аспект се отнася до наличието или отсъствието на утвърждение в съждението. Утвърдителните съждения потвърждават съществуването на нещо, като "Розата е цвете". 11 Пак там, с. 143 5  3.​ Отношението на съжденията: Тук става въпрос за връзката между предиката и субекта в съждението. Категоричните съждения утвърждават директно тази връзка, като "Всички китове са бозайници". Хипотетичните съждения въвеждат условие или предпоставка, като "Ако е ден, тогава е светло". Дизюнктивните съждения посочват алтернативи, като "Този обект е или кръгъл, или квадратен". 4.​ Модалността на съжденията: Тук се разглежда степента на необходимост или вероятност в съждението. Проблематичните съждения изразяват възможност, като "Може би ще вали утре". Асерторичните съждения са утвърдителни, изразявайки нещо като факт, като "Желязото е тежко". Аподиктичните съждения са категорични и се считат за абсолютно верни, като "Триъгълникът има три страни." Тези аспекти на съжденията са от съществено значение за анализирането и класифицирането им в контекста на логиката и философията. В своята работа "Критика на чистия разум" Имануел Кант въвежда понятието за чистите разсъдъчни понятия, които той нарича "категории", вдъхновен от работата на Аристотел. Той представя таблица на категориите, която обхваща четири основни области: количеството, качеството, релацията и модалността. В областта на количеството включва понятия като единство, множество и тоталност. В качеството те включват реалност, отрицание и ограничение. Относно релацията, категориите включват инхеренция и субстиненция, каузалност и зависимост, както и общуване. В областта на модалността те включват възможност и невъзможност, съществуване и несъществуване, необходимост и случайност. Тези чисти понятия са вътрешно съдържание в разсъдъка и са независими от опита. Те представляват същността на чистия разсъдък, който е способен да мисли без необходимостта от конкретен обект. Такава наука, която би определила произхода, обема и обективната валидност на такива познания, би трябвало да се нарича трансцендентална логика, защото се занимава единствено със законите на разсъдъка и разума, но само дотолкова, доколкото се отнася a priori до предмети, а не както общата логика - без разлика както до емпиричните, така и до чистите познания на разума. 12 12 А. Гънгов, Д. Дросев. “Логиката като философия”, Университетско изд. “Св. Климент Охридски”, София 2019, с.152 6 Спекулативната логика на Хегел Хегел критикува ограничеността на формалната логика, която, според него, фиксира понятията в статични рамки и пренебрегва диалектическия процес на развитие⁸. > „Формалната логика се занимава със статични категории, които не могат да обяснят реалното движение и промяна в света. Диалектиката обаче разкрива противоречията, които движат мисленето и битието“13. Хегел разглежда противоречието като същност на движението: > „Противоречието не е дефект на логическата мисъл, а нейният източник. То представлява сърцевината на развитието, като позволява на категориите да преминават една в друга“14. В „Науката логика“ Хегел подчертава, че диалектическото отрицание не е просто унищожение, а създаване на нови понятия чрез трансформация на предишните¹¹. > „Истинското движение на понятието е развитие чрез отрицание, което включва не само разрушаване, но и създаване на нови значения“¹4. За разлика от Кант, който вижда логиката като средство за анализ на структурите на разума, Хегел разглежда логиката като разгръщане на абсолютната идея: > „Логиката е не само наука за мисленето, но и метафизика, която обяснява същността на реалността“15. Хегел използва термина "спекулативна логика", за да опише своето идеалистично учение за развитието на всички "естествени и духовни неща" 16. С този термин той се стреми да поправи един от недостатъците на философските теории на неговото време, а именно, метафизичното разглеждане на законите и формите на мислене като нещо статично и непроменливо. Фактически, развитието на естествените науки в този период, възникнало в резултат на промените в индустриалното производство, показва, че метафизическите принципи на абсолютна идентичност и отрицание на връзките между нещата не могат да обяснят развитието на обективния свят. Хегел се стреми да подчертае важността на вътрешните противоречия и борбата във всички неща като движещи сили на техния еволюционен процес. 13.Хегел, Г. В. Ф. „Науката логика“. София: БКП, 1966, с. 30. 14.Пак там, с. 32. 15. Гънгов, А., Дросев, Д., пак там, с. 138. 16. Хегел, Г. В. Ф., пак там, с. 35. 7  Хегел не се фокусира на критикуването на метафизичните философски системи, а по-скоро на формалната логика - науката за правилата на инференциалното познание, т.е. процеса на извеждане на ново истинско знание от друго истинско знание чрез логически изводи, без да се прибягва до опит или история на мисленето във всеки конкретен случай. Хегел изключва формалната логика, която хората използват от началото на човешкото мислене, и която се счита за вътрешност на процесите на рефлексия в мозъка на животните, от областта на науката, тъй като я счита за безсмислена метафизика. Той предпочита да противопостави на нея своята спекулативна логика, която представя като "система от чист разум", като област на чистата мисъл, свят на основни същности, свободни от всякаква сетивна конкретност.17 Хегел разглежда спекулативната логика като инструмент за анализ на развитието на абсолютната идея, която той счита за основата на цялата реалност. Според него, тази абсолютна идея не е статична или неизменна, а по-скоро развива своите моменти в рамките на самата себе си, като всяка от тях е взаимно свързана и присъща на самата категория. Това означава, че всяко понятие или категория съдържа в себе си потенциал за развитие и промяна, което е вградено в самата същност на нещата. Като предпоставка за тази логика, Хегел приема идеалистичния принцип за тъждеството на мисленето и битието, което означава, спекулативната логика на Хегел, за разлика от общата, чисто формална логика, не се задоволява да изброява и без никаква връзка да поставя една до друга формите на движение на мисълта, т.е. различни форми на съждения и изводи. Тя извлича тези форми една от друга, установява между тях връзки на подчинение, а не на координация, и развива по-висши форми. 18 Метафизичният характер на формалната логика, от гледна точка на Хегел, се състои и в това, че тя не схваща обективния свят в своето развитие, а го фиксира в замразени форми. 19 За онтологична предпоставка на спекулативната логика той счита факта, че явленията и обектите от обективния свят се характеризират с постоянно движение и развитие20. 17. Пак там, с. 37. 18. Гънгов, А., Дросев, Д., пак там, с. 145 19. Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. „Науката логика“, т. 1. Издателство на БКП. 1966 г., с. 30. 20. Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. „Науката логика“, т. 1. Издателство на БКП. 1966 г., с. 32. 8  Хегел оспорва абсолютизирането на принципите на формалната логика, тъй като те противоречат на това как трябва да се познава светът, според онтологичната предпоставка на диалектичната логика.21 Друга онтологична предпоставка според спекулативната логика е, че противоречията са присъщи на развиващите се явления и обекти в обективния свят, а самото развитие се осъществява чрез противоречия. Спекулативната логика на Хегел въвежда принципно ново, качествено различно в сравнение с формалната логика понятие – „диалектическо противоречие“, което е източник на качествено саморазвитие на понятията и е иманентно за тях. Забраната на противоречието - един от принципите на класическата логика - има ограничен ефект, според Хегел. Тъй като формалната логика не може да разбере непоследователността на обективния свят, нейният обхват на приложимост не е универсален. На тази основа той твърди, че формалната логика е „елементарна“, „по-ниска“, а спекулативната логика е универсална и „по-висша“ и само тя може да изследва адекватно човешкото мислене. Хегел въвежда концепцията за диалектическо отрицание като част от своята философия. Тази концепция означава, че когато се отрича или отменя някое понятие или идея, тя се трансформира в неговата противоположност. С други думи, когато се отрича едно понятие или идея, това не само че се отменя, но и поражда ново разбиране или понятие, което е противоположно на онова, което беше отричано. Например, ако се отрече понятието за "същност", то това може да породи понятието за "феномен", което е противоположно на същността. Този процес на диалектично отрицание води до постоянно развитие и промяна, като понятията се развиват и превръщат, като придобиват ново качествено съдържание във всеки етап от процеса на мислене и разбиране. Заключение Трансценденталната логика на Кант и диалектичната логика на Хегел са две от най-значимите философски системи, които изследват природата на познанието и разбирането на света. Въпреки че и двете системи се занимават с анализа на процеса на мислене и разбиране, те се различават в своите подходи и методи. Кант се фокусира върху разбирането на структурите на човешкия разум и как те ни позволяват да познаваме обективния свят. 21. Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. „Науката логика“, т. 1. Издателство на БКП. 1966 г., с. 32. 9  Той използва формалната логика като инструмент за анализиране на тези структури и определя парадигмата за методологията на науката. В сравнение, Хегел изследва еволюцията на идеите и мисленето, като въвежда диалектичния метод за анализ на конфликтите и противоречията в идеите, които водят до нови синтези и по-високи нива на разбиране. Трансценденталната логика на Кант е предимно аналитична, като се стреми да разбере структурите на мисленето и формите на разбирателство. Напротив, диалектичната логика на Хегел е синтетична и се стреми към разбиране на процеса на развитие на истината чрез противопоставяне и разрешаване на противоречията между идеите. В допълнение, Кант не взима предвид диалектичния метод и не акцентира върху противоречията като двигател на развитието на познанието. Той поставя акцент върху стабилните и универсални категории на мисленето, докато Хегел счита противоречията за двигателя на развитието и промяната на истината. Следователно, въпреки че и двете системи са насочени към обяснение на познанието и разбирането на света, те използват различни методи и подходи, което води до различни интерпретации на света и човешкия опит. Хегел критикува определени аспекти на трансценденталната логика на Кант, но в същото време отбелязва, че има сходства между нея и създадената от него спекулативна логика. Той разглежда обективната логика, която той формулира, като частично съвпадаща с това, което Кант нарича трансцендентална логика. Въпреки това, логиката на Хегел се различава значително от тази на Кант. Докато трансценденталната логика на Кант е своеобразно изследване на структурите на човешкия ум, които са независими от материалната реалност и произтичат от самия ум, логиката на Хегел представлява обобщена история на познанието на реалността. За Хегел, логиката е резултат от историята на развитието на човечеството и самата реалност, като включва процеса на противопоставяне, противоречие и разрешаване на противоречията в идеите, които водят до по-нататъшно разбиране на света. Така логиката на Хегел е по-широка и интегрирана, като включва еволюцията на човешкото мислене и опит в търсене на истината. 10 Цитирана литература 1.​ Кант, Имануел. „Критика на чистия разум“. Издателство на Българската академия на науките, София 1992. 2.​ Александър Гънгов, Дарин Дросев. “Логиката като философия”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София 2019 3.​ Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. „Науката логика“, т. 1. Издателство на БКП. 1966. 11